За политическата смърт!

В ранните години на прехода, когато БСП не бе толкова реформирана, но все още имаше някакъв здрав политически инстинкт, тя се пазеше от две смъртни опасности - разцепление или топене отляво и прекалена близост с ДПС. По ирония на съдбата (или поради неизбежността на странната си еволюция) днес ръководството на социалистическата партия я тласка към двете заплахи едновременно.

Ерозията на смятаната за непробиваема електорална база на БСП е неизбежна последица от последователната и умишлено провеждана политика на партията през последните четири години, чийто основен порок не е, че е "дясна", а че е проолигархическа, облагодетелстваща една малобройна върхушка с неразривно преплетени политически, икономически и родови интереси. За известен период от време с помощта на демагогията недоволството на масовия червен избирател бе потушавано, но последните месеци на заменки, апортни вноски, "прозрачни" обществени поръчки и роднински назначения отблъснаха мнозина от най-верните симпатизанти на левицата. Отиват си отвратените редови привърженици, остават - до последно! - отвратителните вождове.

Почти същата картина на властова (зло)употреба наблюдаваме и при ДПС, където Ахмед Доган и една тясна група посочени лично от него хора охолстват на гърба на българските етнически турци. Разликата е, че масовият избирател на ДПС нито има къде другаде да отиде, нито някой ще му позволи да го стори. Шокиращото тук е, че българската държава под ръководството на БСП е съучастник в

умишлената социално-икономическа гетовизация на своите граждани от турски произход.

Освен тази морално-политическа близост във властовия манталитет и липсата на каквото и да било чувство на лоялност към избирателя между БСП и ДПС действа още една мощна сила на взаимно привличане, която допринася за видимия стремеж на двете ръководства да запазят стратегическото си партньорство и по възможност така да си осигурят, ако не доминиращо положение, то поне реално участие във властта.

Мандатът на управлението изтича и все по-ясно изниква въпросът за отговорността (а може би и за възмездието) за ужасяващата по своите мащаби корупция във висшите етажи на държавната власт. Ако БСП и ДПС не успеят да запазят контрол върху следващото правителство, опасността знакови фигури от двете партии да бъдат разследвани за делата им е съвсем реална. Въпреки че досега никое българско управление не е търсило (освен на думи) отговорност от предходното, днес ситуацията се променя. Кризата се задълбочава, бюджетът е пробит и продължава да се източва безогледно, възмущението в обществото нараства, натискът от ЕС за реални мерки срещу "голямата корупция" ще се засилва - ето защо следващите управници, дори да не са водени от идеята за справедливост, ще бъдат принудени да бръкнат в далаверите на тройната коалиция.

При това положение, макар и да съзнават политическите опасности от тясната близост с ДПС, ръководителите на БСП очевидно избраха вариант на поведение, който да увеличи шансовете за бъдещо "двойно" управление. Нещо повече, в желанието си да елиминират заплахите за този сценарий те извършиха големи политически гафове (или поне бяха тези, които поеха публичната отговорност за тях). Като започнем от промените в изборното законодателство и свършим с недодяланите атаки срещу Бойко Борисов и ГЕРБ, именно БСП, и то най-приближеният до Станишев кръг, влязоха в ролята на "острието".

Тук ДПС очевидно постъпи по-хитро, защото подкокоросваше социалистите, но не се ангажира открито с тези действия, предизвикали определено негативни реакции както в страната, така и в Европа. И ако не беше издънката с участието в опита за партиен пуч на Пламен Юруков, бихме могли да кажем, че Доган този път е бил на нивото на прехвалената си репутация на "безпогрешен" политик. Всъщност в това поведение на ДПС откриваме една неизменна черта - коварството, защото истинската задача на задкулисните ходове е

да бъдат прекъснати пътищата на БСП към други

варианти на партньорство. От своя страна, ако види някаква друга възможност, Ахмед Доган едва ли ще се поколебае да бие шута на баламите от "Позитано". Това е един от нюансите на горчивата ирония в "реформаторската сага" на социалистическата партия - в началото на прехода БСП използваше ДПС за своите цели, сега Станишев е ръжен в ръцете на Доган. През 1991 г. определени среди в БСП подтикнаха Доган да внесе прословутия си проектозакон за забрана на партията (за да я мобилизират пред лицето на опасността), сега ръководителите на ДПС си послужиха с депутати социалисти, за да прокарат изгодни за тях поправки в изборното законодателство. Реакцията на президента Първанов бе насочена именно срещу реализирането на тази цел, но на "Позитано" решиха, че печелившият ход е да заложат на "Стамболийски", а не на "Дондуков".

В едно отношение обаче между лидерите на БСП и ДПС има пълно взаимно разбиране и подкрепа - те са наясно какво ще стане, ако историята на тяхното четиригодишно "успешно" управление бъде подложена на по-внимателен прочит. Затова заделят огромен за българските мащаби финансов и медиен ресурс, който - ако все пак не успее да им осигури още един властови мандат - да послужи като трудно пробиваема обща кръгова отбрана.

И все пак, ако перифразираме Стайнбек, и най-добрите планове на Станишев и Доган могат да се провалят. Слабото място на такива завери е, че когато комбината започне да се пропуква, видимостта на лоялност изчезва като дим. Не е трудно да забележим, че между БСП и ДПС има и противоречия, които ще се изразят не само в електоралната конфронтация в определени региони. Големият въпрос все пак е

кой ще поеме негативите на отминаващия мандат

БСП много нескопосано се опитва да си присвои заслугите на управлението на тройната коалиция (доколкото има такива), но те би трябвало да забелязват липсата на каквато и да било "ревност" от страна на другите двама партньори. Вероятната причина е, че НДСВ и особено ДПС с удоволствие ще им харижат цялото наследство на стореното, тъй като мнозинството от българите съвсем не са така възторжени по отношение на равносметката, колкото излиза от скъпите рекламни продукти на чуждите ПР консултанти на БСП.

Проблемът е, че границата между необходимото и прекаленото (от гледна точка на ДПС) отслабване на социалистическата партия е твърде неясна, а контролът върху харченето на държавните пари не означава автоматичен контрол върху поведението на българските избиратели. Поне засега.